Те

С телата ледени, и душите тъй горещи. Във въздуха танцуват, смели, тихо си лудуват.   И падат с лекота. С любов посреща ги – меката Земя. Онемяла, тъй щастлива.   Те са като самовили. Като черни атове. Същински парни влакове. Чудовищната сила им е тъй присъща.   Дори със вятъра се борят. Почти постигат съвършенство….

Премерените тихи стъпки

Те плашат. Те те карат да се взираш. Те съзнанието обхващат. Те те карат да презираш.   Премерените – тихи стъпки. Като числото седемнайсет. Като ледено студени капки. Като месеците са – дванайсет.   Премерените тихи стъпки. За 52-ри път прииждат. Като измръзнали от студа пъпки. За слънцето завиждат.   Премерените тихи стъпки. Жестоко времето…

Въпроси

С премерени и тихи стъпки, атакуваш ситния дъждец… Задаваш ли си понякога въпроси… Ама не от онези – за нещастието, породено от ежедневието. А за нещата „отвъд“? Питаш ли се, поради какво света ти късно снощи беше тъмен, според и неясен… Защо се будеше през нощите – като див звяр – ужасен. А запита ли…

Малки срещи

В очи малки да гледаш, да виждаш свойта душа, красиви сенки да срещаш, да препускаш по красива Земя.   Да посещаваш студени пустини, покрити със пясък, студени ръце да полагаш върху свещ със стичащ се восък.   На птицата с любопитство да гледаш полет със свободни криле, но искайки в небесата да бъдеш – размахваш…

Детето, което винаги ще бъдеш…

Спомняш ли си онези мигове, когато беше още дете? Когато тичаше, ридаеше, падаше, ставаше? Да или не?   Времето, когато се прибираше с ожулените коленца, наранени геройски в задружна игра?   А моментите на безгрижно седене пред наистина малък екран, с цялото семейство на малкия-обичан диван?   Онези безпомощни по телевизора удари даже, с надеждата…

Черните и бели сенки….

Черни, бели сенки, пресичат мократа земя. Със стъпала – кални, мокри, газят росната трева.   Те тичат и роптаят; надали ще се покаят. Не, сенките не са зли; просто мразят щастливите цветя, треви…   Бели, черни сенки… Надали ще седнат да си отпочинат. Черни, бели сенки, страхуваш се от тях – и чакаш да отминат….

За Живота и Вечността; накратко

Не спираш да ухаеш. Ти си пролетта. Започваш да мечтаеш. чувстваш с цялата душа.   Отваряш всички сетива, вдъхвайки ухание животворно. Животът е като мъничка игра, че го има втори път е спорно.   Ръцете вдигаш си високо, и приемаш Светлината в своята душа. Но това е илюзорно, всичко е една игра. Питате защо е…

Мигът преди идващата пролет

Усещате ли мили мои, Мигът преди идващата пролет? Небето плаче. Въздухът плаче. Земята плаче. Дъждът. Това са сълзите на Вселената – за Зимата, която за пореден път умира. За Пролетта, която за пореден се ражда. Сълзи, сълзи, сълзи, сълзи. Плач, плач, плач, плач. Животът ни е изкован от плач, сълзи, емоции и въздишки. Мъчно ни…

Рамка

Картини с интерес по стената си разглеждаш, не спираш да се взираш, да се вглеждаш. Търсиш образи незнайни, в изображения – размазани, омайни.   Картина след картина следват, мисли във ума ти те преследват. Задаваш си въпроси и не спираш да грешиш, в ума като сърцето си туптиш.   А там – нейде, отстрани, рамката…

Споменът

снимка: wallhere.com   Преди по-малко от две седмици валя сняг…. Спомняш ли си ти, уважаеми читателю? Да, беше безспирен и безкраен. Именно тогава у мен се роди безропотното усещане, че това не е просто сняг; защото той не преставаше. А валеше ли валеше; трупаше ли трупаше; удряше с бесни юмруци по входните врати, опитвайки се…